Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

всичко виделия и акадската поема Ерра се протяга нишката към асирийските и
вавилонските варианти, а чрез посредството на хуритите и хетите, превърнали
Гилгамеш в Улус, появяват се античните сюжети за героя Улис, спасил се от
гнева на Посейдон. Че тази представа за съдбата на универсума е твърде
разпространена в Близкия изток и по елинистическо време, подсказва разказът
на Берос (300 г. пр. Хр), запазен в експозетата на Александър Полигистор и
Абиден 12 . Това е разказът за Ксисутрос (преобразеният Зиусидра), който
построява ковчега за своите близки и животни, а след потопа изкопава в Сипар
писания и ги пренася в град на Божията Врата (Баб-Илан). Най-пълните версии
на легендата за потопа, запазващи митологичната форма на изказа,
принадлежат на Аполодор, Лукиан и Нон от Панополис. В античната традиция
битуването на света се прекъсва от три такива катастрофи. За първата от тях –
за потопа от времето на Огигос пише историкът Филохор 13 , Евсевий в
Подготовка към Евангелието, а вече през V в. сл. Хр. (450-470-те) той се
описва у Нон в Деянията на Дионис (песен ІІІ, с. 208-209). Но древността на този
сюжет личи още у Омир в названието на острова на Калипсо –“Огигия”. В
античната Гърция “ogigos” e обичайният синоним на нещо твърде древно. Но
семантиката му, запазена и в индоевропейските, и в семитските езици, загатва
много фундаментално участие в митологията на катастрофите. Тя се свързва с
гибелта на културите и народите. В Библията комбинацията “гг” с различна
огласовка (например във формите на множественото число, в превъзходна
степен или ритуални обръщения) звучи в царските имена (Ог, Гогам, Агаг) и
етнонима Гог и Магог, а в акадската митология се среща в името “Игиги” –
богове, взели участие в потопа. Сетне тази семантика прозира в представите за
средоточието на света, свързано с катастрофите: в скандинавския “ясен
Игдрасил”, в образа на дъба Огиг, от който двамата от ветхозаветната Троица
тръгват към Содом и Гомор 14 .
За втория катаклизъм пише Ликофрон в Александра 15 , представяйки го
като потоп, от който се спасява Дардан, родител на нова генерация; за третия
пък споменава Пиндар в ІХ Олимпийска ода, посветена на Ефармост от Опунт (с.
40-50).
Митологичната библиотека, приписвана на Аполодор от Атина, сухо
разказва за потоп, унищожил “бронзовото поколение”, но пощадил Девкалион и
Пира, чрез които възникнала генерацията от “каменни” автохтони. За същото
събитие пише и Лукиан в едно от “мениповите” си съчинения Тимон и в творбата
За Сирийската богиня – този път сериозен исторически преглед. Аналогичната
идея, но вече в контекста на философското митотворчество, се изказва в
Платоновия Тимей (25c-d) и в откъса от Критий (108c-109c). Освен това
синкретичните версии на този сюжет има в юдео-християнската
11