Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

стои отбелязано, превъзхождано от силата, която позволява отбелязването.
Частицата на вярата остава това, което оцелява през илюзивността на
останалите отбелязвания; макар че те носят знака на трагиката, на страданието
и разкъсаността сред множеството “образи” на света. “В съдържанието на тези
заблуди имат дял Ангела и Дявола. Човекът винаги е оставал унизен, а гласът му
- нечут. Нашият запад не е дело на възвисения човешки дух, той е създаден от
враждебни на неговата същина сили...”
Частицата вяра, оставайки рационално непостижима, бележи
човешките действия със “знака на непростимото прегрешение” и поставя
“необходимостта от нечуваното и забраненото действие, необходимостта да се
произнася “Не” и да се ликува в отрицанието.” Като тази апология на бунтарското
препотвърждаване на свързаността с Първоначалото придобива характера на
призоваване на “мистичното проявление” в “заклинанията”: “[н]ие трябва да
извлечем от пратворческия език на митовете символи”; “[н]епринудено чезнем
към състоянието на свободния и неразкъсван живот, в който ... се познава не
писмовността, а животописването, не декламацията, ... а магията”.
В реторическото си изграждане текстът е несъмнено политически
употребен. Той заявява “липса” на настоящето, към която прилага реторически
техники за “разрешаването” й. Но не тази посока на коментиране ще проследим,
а една друга, която позволява да проявим множествеността на езиците и
културните практики, които в тези няколко откъса се привличат. Политическите
реторики, заради убедителността си отключват цялата културна мощ на мита за
преродителската мощ на земята. Неговите символически фигури придават
“автентичност” на пожелаваната промяна.
“Преображението”, както изяснихме, най-напред е привлечено като
онази “сила”, която остава след времето и човешкото присъствие в него (мотивът
за това, че нищетата винаги има основание извън себе си). В източноправославното
вероизповедание това са максимите: Аз не говоря от свое име, но
от името на съкровището (което току-що намерих), Иисус Христос говори чрез
мене “Аз съм възкресението и животът” (Иоан 2:25), “Аз съм синапеното зърно”
(Матей 13:31-32), “Аз съм бисерът” (Матей 13:45-46), “Аз съм квасът” (Матей
13:33) 27 .
В евангелски контекст метафориката на зърното и хляба явява
християнското разбиране за жертвеността - като “простотата” и искреността на
Христовата жертва. Като текст, който се пише, евангелското повествование
изпитва необходимостта да “прикрие” следите на своето написване - изигравайки
се: представяйки истината, за която свидетелства като “искрена”, като събитие,
което се случва. Така словото от евангелския текст приобретява възможността
62