Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

онова митологично внушение, което обвързва селянина с неговата земя, защото
неговите блага, тоест животът му произхожда от нея. Селянинът има чувство към
своята земя, той я преживява като своя съдбовна обвързаност. Затова неговата
връзка е връзка на “отговорност и дълг”. Оттук “произхожда” особеното значение,
което се придава в текстовете на Янев на създаването на “национални
организми, със свое небе и земя, със свой духовен и политически стил” 22 .
В една интересна статия от “Пряпорец” - “Трагичен народ” 23 -
откриването на свое небе и своя земя предполага оцеляването на българското в
някакво неизвестно и заплашващо предстояще. Статията изобщо не коментира
бъдещето като такова, тя само представя различни визии на живеенето в “една
трагична земя”. Пространствата на българското живеене са зададени в
“разпънатостта”, но също така и в разгърнатостта си - като пространствена
опозиция между разпиляността на полята и устремяването на планинските
склонове. Това пространство на съдбовната свързаност проектира определено
човешкото присъствие: “Дали тоя народ е прокълнат от вихрите на своите поля
винаги да гледа надолу, към черните прашни бразди, и в тръпки да очаква от тях
благодатно жито, винаги да се вглежда в непрогледни кладенци и да гребе от тях
студена вода, за да напои изгорялото си от жажда гърло в пладнения пек на
жътвата. Погледнете нашите хълмове и баири: има нещо много земно, много
навъсено и настръхнало, нещо много тъжно по цялата българска земя.” Тъгата и
трагичността в човешкото преживяване алегорично присъстват като жаждата и
утоляването на дълга, който жадува своята празничност. Само че трагичността
не само “изхожда/изтича” от недрата на земята, тя се “катализира” от земнопростраствената
свързаност. Земята присъства, за да остави празнината на
изначално даденото от нея - тя е привлечена в присъствието си като липса.
Вторият тематичен откъс обръща проблема за трагичността на
обвързването като “инплантира” трагизма в човешкото тяло-душа. Селяните,
които до тук са обвързани със земята си, приобретяват трагичността на душата
си - “усет”: “Идете в което и да е българско село и вие ще почувствате ужаса на
някаква предопределена орисия, загнездена неизкоренимо в пазвите на нашия
първичен дух. Ще чуете тъпани. Ще видите как сиви селяни пият люта ракия. Ще
видите черни биволи, смазани от умора. Ще срещнете мургави жени, по чиито
лица е кацнала сянката на някаква стара, прастара скръб. Тъжно е селото ни.
Тъжна е нашата земя. Тъпаните бият за утеха.”
Душата обаче е такова пространство, където присъствието на
“трагичността” е преодолимо. Душата умее да “преживява” мъката във
“вдъхновение”. Вдъхновяването подрежда “трагизма” с неговата “омраза” и
“тъгата” с нейното “утешение” - демоничната стихия във вдъхновението получава
облика на променящо оргиастична. Така - като “душевна чувствителност” и
60