Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

позицията, от която се формулира. То е прицелено в преобръщането на
кризата в смислов обрат.
В “Духът на нацията” нишката на тенденциозност и привличане в
“актуалност” е продължена. Посока на критиката там се предава чрез
отношението към традиционното разбиране за дълга, каквото е наследено от
възрожденските общественици. На тях липсва културна положеност на
разбиранията им. В направеното от тях липсва “историческо мислене,
историческо съзнание”: “Нашите бащи бяха велики с волята си да творят. Но те
бяха по-скоро строители, отколкото въплътители, по-скоро външни,
административни и политически работници.”
Статията изписва възрожденската традиция чрез определена
непълноценност, като придава посока на своето позоваване - то е привлечено, за
да предизвика ефекта на “извличане-преобразяване” на “атмосферата” на
Възраждането. А тя на свой ред е натоварена с особеното качество да запазва
живо чувството за Родина и Дълг: “Имаме нужда главно от културен
национализъм, дето геният на нацията се проявява с всичката си стихийност и с
всичката си воля да се утвърди исторически. (...) Ако можем да вземем някакво
решение, то е - да се върнем назад: назад към идеалите преди Освобождението,
назад към Възраждането.”
В тези изказвания “възраждане” се интерпретира в двойната
перспектива на възможното чрез Възраждането възобновяване на някакво ново и
различно разбиране за българската действителност, както и на възвръщането
чрез Възраждането на традицията, която приютява в лоното си всичко
“великобългарско” и “траещо национално”. Възраждането е време - време, което
винаги може да бъде извикано в колективната памет на общността, но със
самото си извикване то “разрушава” автентиката на настоящето, което остава
ценностно непълноценно времево изживяване. Така Възраждането става
“велико” и “спасителско” за настоящето, лишено в делника си от чувство за
“български” смисъл.
Ключовият “пренос”, който привличането на възрожденското чувство за
обвързаност с родното предизвиква, е този на неизменното “органично” траене,
което не е физикалност и материална уплътненост - не е дори текст и завети на
предходниците: “Уви! Нашите първи интелигенти ни завещаха едно твърде
книжно наследство. Живият дух на нацията остана непокътнат от тях. Те обичаха
повече да четат и разсъждават, да построяват теории, отколкото да решават и
да действат.” “Живият дух”, за който се настоява, е въплътен от Възраждането,
което е самата особена материя на времето, съхранено като “спомен” и като
“мит”. Чрез времето на Възраждането българското може да оцелява в
органичността на “националното ни огнище”, то може да бъде “отключен[о] от
58