Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

днес воюва пролетарият с носителя на капитала, без да усещат и едните, и
другите, че земята се тресе отдолу и че стените на зданията са вече
попукани” (К. м. - Т. Г.) 13 .
Претоварената метафоричност в “Душата на Европа”, както и в
“Упадъкът на драмата” работи като “вдаване” в естетическото изграждане на
текста, като есеистична свобода на “другост” и “различност” на изказването,
което случва разказа за “чуждото” културно поле. Грижата към различния,
екзотопичен друг свят предполага изговарянето в “приповдигнатия” език на
“метафорическата традиция”, която работи в български контекст още при
Смирненски и Лилиев, при Далчев и ... Вапцаров, и която “метафорическа
традиция” е, както казахме, традиция на мита. Всекидневието, което носи
белезите на лишеност и нужда, приповдигнато се изговаря-преживява като
митологически свързано, като изконно “преодолимо”.
“Недоизпипана” в своето структуриране, тъй като статиите на Янев се
отличават със стилистичната си и тематична завършеност, “Упадъкът на
драмата” предлага в паратекст един финализиращ “(ф)акт на разколебаване” -
подписването й от Хайделберг. Този, който пише от Хайделберг, е ситуиран в
странното пространство на екзотопичното, и сам не знае на кое пространство
принадлежи. Българското културно пространство, където е възможен
репертоарът на Народния театър, е неактуално по начина, по който бяга от
съвременност и чуждото “технизирано” културно преживяване на европееца, те и
двете са “други” в своето качество за сметка на пространството на този, който
наистина живее в настоящето и вероятно се проявява в текста като негов авторчитател.
Това е една възрожденска реторическа стратегия на призоваванетоангажиране,
която е позната много добре още по повод диалозите на Неофит
Бозвели.
Нишките на тенденциозност и в двете посоки - на “актуалния български
прочит” и на “глобализирано европейския” - рефлектират в друг контекст и
“културно пространство” - този на “битийното”, на “съществуващото”.
Отхвърлянията провокират присъствието, което възстановява нишките на
живеенето като лично полагане и собствен избор. Може да се наслаждава на
драмата онзи, който сам може да я създаде. До известна степен като
преповтаряне на този мотив се явява финалът на статията: “Съвременният
човек е човек на конфликта и противоречието... Ето защо той остава равнодушен
към театъра, дето не иска да обременява душата си с повече конфликти. Той сам
е драма, сам актьор, сам автор” (К. м. - Т. Г.) 14 . И неговата собствена позиция
на “актьор” разколебава чисто жизненото присъствие, познаващо и поставящо
граница между “присъствие” и сценична игра 15 , съответно - публично
пространство и личен живот.
55