Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

Прелатите” – самостоятелен трактат вмъкнат допълнително в хрониката. С. 187-254
разказва за своите пътувания през Франция и Италия и познанствата си с йоахимитите. С.
254-294 трактат за Герардо Сегалели и апостолическия орден. Голяма част от хрониката
заема 1250 г. когато император Фридрих II умира (с. 333-444). Първо говори за
нещастията на император Фридрих II и пророчествата за него - с. 341-354, за
предсказанията на пророците за своето време и за предсказанията за бъдещето - с. 359-
362, после за тираните подтискащи италианските градове – с. 362-381, нататък вмъква за
легатите на римската курия - с. 383-438, за Филип aрхиепископ на Равена - с. 393-402. С.
402-429 следват дълги дискусии за светските клирици и братята минорити. Едва сега на с.
438 завършва за господството на Фридрих. За абат Йоахим и някои други – с. 439-444. С.
444-506 (годините 1251-1280) много различни истории прикачени една към друга,
следвайки най-вече Liber de Temporibus. В периода 1281-1287 г., когато е краят на
хрониката разказва предимно за италианските градове Реджина Парма и Модена.
Последната част на хрониката е изгубена” (Praefatio, p. XXIV). По подробен план съставя
П. Бицили (Салимбене, с. 22-27), спирайки вниманието си на една особеност: последната
част на хрониката – годините 1281/87 г. – представлява напълно самостоятелен труд
независещ от никоя друга част на хрониката. Тази част е писана под непосредствените
лични впечатления на францисканеца. Но на тези години Салимбене отделя най-малко
място, пишейки предимно стихове и поучителни размишления. ”Защо произтича такава
несъразмерност – пита проф. Бицили – не трябва да допускаме, че събитията от 1221-
1251 г. са се съхранили в паметта на Салимбене по-добре от тези след 1251 г.?!. Самият
Салимбене дава отговор на този въпрос: ”... знае се че от различните времена едно има
по интересна история за разказване отколкото друго...” (с. 185) – великите събития от
първата половина на XIII век привлекли неговото внимание. В лицето Фридрих II той бил
готов да признае Антихриста и в неговата дейност оправдание на йоахимитските
пророчества” (Бицилли, П. Салимбене, с. 29). Изборът на теми поставя въпроса не се ли
води Салимбене от някаква прагматична, накъсваща хронологичната тъкан, схема?
22. Бицилли, П. Салимбене, с. 16.
23. Типичното средновековно разбиране за есхатологична насоченост на историята тук се
разкрива в йоахимитски вариант: светската история е проникната от свещената, а
свещената история се разказва от Св. Писание. Салимбене, увлечен в числовите
спекулации на йоахимитите, не се съмнява, че всяко едно събитие от миналото, но и от
бъдещето, може да се открие чрез фигурите и символите в Стария и Новия Завет. Ето
защо той коментира всяко едно събитие чрез множество цитати от Библията и морални
коментари, изхождайки от позицията на проповедник професионалист.
24. Прагматичната схема съвсем не може да бъде локализирана с точност, но все пак е
явно пристрастието на Салимбене към определени теми: Фридрих II е централен предмет
на повествованието (вж. Index). В негово лице Салимбене вижда Антихриста и
интерпулира по интересен начин легендата за последния император (срв. по-долу в
текста). Специалната функция на новите ордени е другата генерална тема и на нея са
подчинени екскурсите за „Движението Алилуя” (апология на просешките ордени) и
„сектата на апостолиците на Герардо Сегалели” (критика към самозванците). Посредством
подобно сравнение „чрез противопоставяне” (per oppositum), Салимбене структурира
„Книга за Прелатите” и противопоставя добрия на лошия прелат. Разказвайки за
45