Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

на нарасналото количество на пророчествата post-eventum (след случилото се)
през XIII в. в Италия, с каквито изобилства хрониката на Салимбене (срв. по-долу
в текста – „легендата за последния император”). Така за някое събитие се
намира неговата фигура по прилики със сюжета от Св. Писание и от станалото
се прави извод за това, което предстои. По този начин йоахимизмът помага на
Салимбене да стане историк дава му общата идея и осмисля за него
случайността на всекидневното 35 . Той смята абата на Фиоре за дарен с
пророчески дух в тайните на Писанието и използва метода му за съгласуване на
Стария и Новия завет като инструмент за разгадаване тайната на случващото се
в последните времена. За Салимбене апокалиптичния дух e не просто мечтание,
понеже тайната на последните времена не е абсолютно отвъдна, тя е частично
разкрита под формата на символи в пророчествата: първостепенно в Св.
Писание от старозаветните пророци и апостолите в Новия завет, на второ
място от дарените с пророчески дух светци и учители на църквата, и на трето
място от благочестиви християни или езически пророци, каквито се явяват
Сибила и Мерлин-Англичанина.
Навсякъде в хрониката името на Йоахим се свързва с тези на Сибила,
Мерлин и Методий Патарски и следва като коментар към по-висшия авторитет на
Исайа, Даниил и Йоан (срв. Index. M.G.H., т. 32). Самият Салимбене, макар и
убеден йоахимит казва: „след като умря Фридрих и изтече 1260 г., аз съвсем
оставих това учение и не съм предразположен да вярвам, преди да видя” (с. 302-
303), което поставя въпроса за статуса на йоахимизма в хрониката. П. Бицили
пише: „Салимбене осъзнава през 1250 г., когато умира Фридрих, неправилността
на своето първоначално разбиране на йоахимитските „пророчества”... тогава той
силно се отдръпва от своята вяра в учението на Йоахим. Впоследствие през 80-
те години отново се появяват йоахимитски надежди и Салимбене се връща към
предишното си увлечение, но вече не със същата страст” 36 . Противоречивото
отношение на Салимбене съвсем не „снема” тезата на проф. Бицили, че
единството на хрониката и прагматичната схема, по която работи
францисканецът, са основани на концепцията за трите статуса, но може да се
потърси и една по универсална схема, акцентираща върху необходимостта от
мир в обществото, за спасителната функция на църквата – идеята за „Божий
мир” 37 - изказана наистина в духа на йоахимитските очаквания. Цялата хроника
разказва за междуособиците, разкъсващи Италия, а моралните коментари
критикуват порочността на властниците, които не се стремят към мир а
„разрушават цялата земя със своите разногласия и войни” (с. 31). Специалната
функция на новите ордени, към които и той – брат Салимбене принадлежи е
именно да удържат мира, поради което той постоянно се връща към спомените
34