Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

всеки фрагмент от нея са екстатични и разсъдъчни, “наивни”, но и многослойни
центони. В този смисъл за аналог на християнската апокалиптика може да
послужи споменатата Дионисиака (част от широко представената в късната
античност тема) 78 , разбира се, ако си даваме сметка, че едното съчинение
изглежда като епилог на античната ориентация изобщо, а “Откровението” на ап.
Йоан е обещание за изчерпването на съвсем друг културен модел. Но ги сродява
стилистиката на ретроспективния наглед и усетът за културата като симулакрум.
Теологичният епос на Нон е изкусно измайсторен космос от “огледалата” на
традицията, течащ, измамлив и разпръснат в множество малки наративи. Това е
най-обемният митологичен корпус, останал от античността, поток от схолии,
патинирани като древни свидетелства. Дионисиака реставрира древната
митологема, стройно изваждайки я от ранните орфически концепции.
Същевременно тя е и най-историзираният епос, най-неуспокоеният във
вечността. Творението на Нон е огледало, в което се отразяват всички жанрови
следствия от класическата митология: то е дидактичен епос и реторично
съчинение, поема и екфразис, но има и черти на енкомий. В него блика
екстравагантността на приумицата и скуката на описателния реализъм. За това
вдъхновено пише С. Аверинцев: “Разбира се, пред нас е най-последният,
свръхцивилизован стадий на хилядолетната антична реторика, достигането й до
своя край, своя предел – довеждане на себе си до абсурда. Но едновременно
това е връщането й при своя извор и начало, при първоначалната си наивност и
невинност, към най-първобитното и първозданното, което само може да бъде –
към поетиката на загадката” 79 . За Аверинцев всичко в поемата, дори нейният
хекзаметър, не отговарящ на метриката в живата реч, се превръща в условен
знак на самия себе си. “Огледалността” тук е кредото. Старинната идея за
изтичащите образи-отпечатъци, натуралистичната наличност на излъчения
“ейдолон” (както тя се е виждала на Архит, Платон или Епикур) тук се съчетава с
дълбокия онтологизъм на “огледалните изображения”, присъщ на тълкуванията
в по-късния платонизъм. Към този наглед биха могли да се отнесат мислите на
Апулей за огледалото, в което “се вижда изумително предаден образ,
едновременно подобен и подвижен” и винаги равен на онзи, който се оглежда в
него. Творческата сила на неговия блясък превъзхожда всички човешки изкуства,
създаващи подобие на труп 80 . То е учител на добродетелта, но наставлява и в
красотата на формата. От огледалото у Нон струят и близки и далечни
отражения: на бога - собствения си двойник и на жената-град. Лайтмотивът на
тази рекапитулация е съвсем съзвучен на символната митология на
неоплатонизма с нейните стъпаловидни отражения на Първоединното в
инобитието. Както в Йоановия Апокалипсис, изобразената тук епоха на
митологичното развитие се показва в огледалото на най-екстатичното
22