Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

въплъщава както реставрацията на древния матриархален Дионис, така и
бъдещият иманентизъм на късната античност.
А теоретичните й преценки постоянно издават усета за културната
изчерпаност. Негативното изживяване на света, на някога близки и любими
оприличавания на културната “материя” се засилва в късния платонизъм.
Същностите, изразяващи съграденото й битие, започват да се принизяват, както
се принизява още у Нумений “не знаещият” и недотам благ Демиург. С
културологичната трезвост, дори безпощадно той описва този виновник на своя
космос, заключен в материята поради страст към нея.
Когато античните методи на мисленето се въвличат в чужди културни
дискурси и оглеждат своя свят “отвън”, той получава неволна, но окончателна
присъда. Така в херметичните съчинения на гностиците той се преразказва в
християнски символи. Преоблечен в нова образност, този идеен свят се рисува с
безотчетна ирония и се вижда като симулакрум. Нали основната тема на
спасителното и тайното знание е безнадеждното разминаване на сътвореното с
Първообраза. У Птолемей (ученик на Валентин) квинтесенцията на креативната
мъдрост – София, се оказва неспособна да познае Отца. Тя се хипостазира в
знаковите същности – Огорчение и Страх, Отчаяние и Разкаяние. В това, как
Ахамот ражда сина си Демиург, Джон Дилън справедливо вижда неволна сатира
на “Тимей”, защото на това равнище креативната мъдрост се изчерпва, а
културната онтология се разгръща в небитие. Проф. Дилън пише: “Демиургът се
опитва да имитира структурата на висшето Божество, но постоянно греши,
понеже не разбира, какво върши. Такава пародия на Тимей най-ярко се проявява
в следния пасаж (Irenaeus, І, 17, 2), където по аналогия с Тимей се разказва за
това, как Демиургът безуспешно се опитва да имитира Еон (Вечност), а в замяна
получава време 77 . С други думи творческият принцип затъва в разложението.
Епопеята на културното профаниране и неговият неизбежен крах в
херметичната литература получават и по-нагледни ипостаси, например
архетипната ипостаса на Човек, влюбил се нарцистично в своето отражение във
водите на долния свят и родил своето преходно подобие.
Тъй че сходствата с апокалиптиката на двата Завета трябва да се
разгледат и в друга проекция: в какви случаи и как античните текстове изразяват
есхатологичното изживяване и издават светоусещането на моделния разпад, и
то – въпреки шаблонната образност. В митологията на декаданса биха
съвпадали началото и краят, културната архитектоника и историята. В образите й
товарът на традицията е толкова съсредоточен в себе си, че те стават
непроницаеми и неоархаични. Всеки образ, ритмичността на изложението и
композиционният замисъл са преливни и взаимно отразими във всички части, но
са скрити в “плътта” на символите. И общото настроение на тази митология, и
21