Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

чаровникът. Животът на Голдмунд остава затворен зад стените на манастира;
този на Нарцис остава “затворен” извън него. Но срещайки се в края на
житейския си път, те признават – без съжаление, защото това не би могло да
бъде другояче – невъзможността си да излязат от себе си и недостатъчността да
бъдат единствено себе си. Наличието на тези две крайности, в по-малка или поголяма
степен, у всеки от нас, е онова, което генерира желанието: то се появява
в напрежението между двете крайности, поставени в една тревожна заедност. Ни
тялото, ни духът могат да съществуват сами за себе си – духът без тяло остава
безчовечна идея, тялото без дух остава безформена плът. Сплитането на душа и
тяло се случва в “отронването” на желанието. Тялото пожелава тяло, но с това то
пожелава и душа. В плътността и пълнотата на отдаването си на друго тяло, то
отдава и душата си. Назряло в противоречието между душа и тяло, в
тревожността на разединението, търсещо единение, се отронва желанието, като
налят със сладост плод, едно мигновено отронване, проточващо се в едно дълго
падане. Падане, в което душата се разтваря в тяло, а тялото заискрява, слети в
едно духовно-телесно желание, желание, което пада с тежестта на тялото и с
вечността на душата. Именно това единение на душа-и-тяло е онова, което
пробужда и наслаждението, опиването от сладостта на мига, от вечността на
мига. Но тук не става дума за наслаждение от реда на животинското.
Наслаждението изисква умение, то не е просто разгръщане на инстинктивността,
то изисква дори нещо повече от владеене на културните норми (както
познаването на определено произведение, картина или музикален фрагмент и
включването им в тъканта на преживяването го обогатява) – наслаждението ги
полага в себе си – порива на телесността и дълбочината на подобно “винтелектуализиране”
– но то ги надгражда с едно особено безмълвие – в чиито
бездни потъваш като “себе си” и изплуваш като “себе си – в – другия” и “себе си –
чрез – другия”; безмълвност, постижима, или усетима, единствено чрез “дара” на
в-любването, потъването в любовта, необратимото въвличане в ситуацията.
Влюбването е победеност, която генерира “свръхестествени сили”, уязвеност,
която те подбужда да възстановиш целостността си, допълвайки я с друг,
отчаяние, което привлича, стъпка назад, която кара другия да пристъпи напред. В
абсолютността на отдаването са примирени, отмерени – лекотата на красотата и
тежестта на истината.
Разказът – или споменът, като своеобразен разказ пред себе си –
оформя мига, рефлектира върху него; защото мигът, макар и изваден от реда на
времето, бива все пак застигнат, задминат, прескочен от потока на времето.
Последвалата рефлексия на създава, но потвърждава неговата чудесност и
изключителност. Затова наслаждението се разгръща в две паралелни (или може
би дори огледални) плоскости – непосредственото преживяване на
188