Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

противоречие между две (небе и земя, добро и зло, плът и дух), което желае
своето хармонично единство и го полага обикновено отвъд някакъв предел,
есхатологично – в освобождението от самсара или пък чрез някакъв радикален
акт, унищожаващ света такъв, какъвто го познаваме, Армагедон, Апокалипсис,
Рагнарьок. И след това – “Свърши се!”, битието потръпва и светът се възправя
нов, чист и сияен, огрян от светлината на едно ново слънце.
Ала, измерено по скромните човешки мерки, времето на Апокалипсиса
се бави, човечеството се разделя със своите богове, човек се разлъчва със своя
Бог и започва да се опира все повече на собствените си сили, на собствения си
разум. Но дуалността, сякаш природната дуалност у него – остава, а заедно с
нея и вече културно осъзнатия и премислен стремеж към единство на човешката
природа. Това единение все повече и повече, все по-настоятелно, трябва да
бъде постигнато в границите на този тук – единствено достъпен ни и единствено
видим, единствено сигурен – живот. Снемането на есхатологичния хоризонт
едновременно обезсмисля и смислово свръхнатоварва тук-битието ни. Така една
нова дуалност се добавя към стария проблем за заедността на душа и тяло, а
именно – дуалността на лекотата и тежестта, на безпроблемната равнозначност
на изборите и на мъчителната отговорност на постъпките. Лекотата и тежестта
са в голяма степен въпрос на личен избор, но основанията за подобен избор са
станали непрозрачни. Желанията на тялото, или желанията на душата, все
повече изравняват своята стойност, все по-лесно могат да бъдат открити
нужните аргументи в полза на едните или другите. Тази свръх-лекота и свръхтежест
на собствения избор, разбира се, не могат да бъдат задълго удържани от
личността, те се нуждаят от примиряване, от успокояване и балансиране.
И ето ни отново пред собствената ни трагическа раздвоеност, утежнена
от собствената ни лекота – какво да последвам – мигновеността или вечността,
наситеността на желанието или аскетичността на отговорността, порива на
тялото или призива на духа. Човек е душа-и-тяло, и въпреки теоретичната
единност на тези два компонента, той се изправя всеки ден пред необходимостта
за практическо осмисляне на тиретата помежду им: човек е душа-и-тяло, но
какво е онова, което ги свързва, какво е съдържанието, или пък – характерът – на
тази връзка.
Ще се върна към един от образите, които споменах в началото – този на
Нарцис и Голдмунд, героите от едноименния роман на Херман Хесе. Припомням
съвсем накратко съдържанието – двамата израстват заедно, в един манастир.
Макар и твърде различни, те си остават до края на пътя си близки приятели. И
двамата се отличават с особена привлекателност и дори харизматичност – както
физически, така и духовно. Голдмунд принадлежи на света на Духа, на Идеята;
докато Нарцис е неговата противоположност – той е пътникът, прелъстителят,
187