Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

Но разбира се, тези думи могат да се възприемат като брътвежи на
буквоед, докато инстинктът за живот храни волята и при най-малката възможна
промяна ни връща към изходната позиция. Ако не “аз” сам, то поне с някой “друг”
или поне “ние заедно” бихме могли да намерим решение на проблема?
“- Защо ти скитнико, си всявал смут сред хората на пазара, защо си
им говорил за истината, от която нямаш представа? Какво е истина?
В същия миг прокураторът си помисли: “О, богове! Питам го за неща
излишни на съд... Моят ум вече не ми служи...” И пак му се привидя чаша с
тъмна течност. “Отрова ми дайте, отрова...”
И отново чу глас:
- Истина е преди всичко, че те боли глава и те боли така жестоко, че
малодушно мислиш за смъртта...Но мъченията ти сега ще свършат, главата ще
престане да те боли” (с. 23). Пилат пронизваше с поглед арестанта и в очите му
вече нямаше мътилка... Просветлената и облекчена глава на прокуратора съзря
формула” (с. 25, 27).
Кой би отрекъл, че надеждата е жива, че тя не храни с увереност
настоящето и при най-химеричната възможност за промяна в желаната посока?
Но възможността търси своите основания дори и в отчаянието съпровождащо
безизходността. И може би точно това следва да добавим към дефиницията.
Какво друго е надеждата ако не – очакване за възможно желано бъдеще;
бъдеще, в чиито основания сме готови да положим дори собствените си
съмнения, колкото и нелогичен да е този начин на “аргументиране”.
“ – Признай си – тихо попита Пилат... - ти си велик лечител, нали? (с.
24).
Но превратностите на живота сякаш бързат да ни върнат към неговите
абсурди; бързат да ни напомнят, че въртенето в цикъла “живот-смърт” не ни дава
реална възможност да се освободим от “робството на тлението” (Римл. 8:21). Та
нали както над другите модуси на времето, така и над бъдещето, което
проблематизираме в плоскостта на надеждата, хвърля сянка призракът на
тлението! Възможно ли е при тези условия да намерим механизми автоматично
рециклиращи “безупречността на битието”?
Последното обвинение по “Закона за оскърбление на величеството”
изтръгва вопъл от гърдите на прокуратора:
“Той е загубен!”, “Ние сме загубени!” И сред тези мисли една съвсем
абсурдна “за някакво предопределено безсмъртие” (с. 28).
Може би там, отвъд цикъла “живот-смърт”, се крие решението. В онези
думи на вечен живот (Иоан 6:67-68), които не великият лечител, а скитникътфилософ
Йешуа Ха-Ноцри иска да сподели с конника Пилат Понтийски. Сигурно
за това прокураторът е готов да размени литературното си безсмъртие и
184