Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

обговарянията на битието чрез понятия като “утре”, “по-късно”, “когато си
създадеш положение”.
Разбира се, стотиците наши осъществени намерения, сбъднати
надежди, ни внушават чувството за самодостатъчност, но има случаи, в които
дори и създаденото положение вече нищо не значи. Възможностите ни да
реагираме по посока на желаното бъдеще се оказват твърде ограничени, да не
кажем никакви. Пределът на нашите сили и възможности ни убеждава в това.
“Прокураторът седеше като вкаменен, защото се боеше да поклати
пламналата си от адска болка глава... Изпита желание да стане, да подложи
слепоочие под струята (на фонтана) и да замре така. Но знаеше, че и това няма
да му помогне... Изведнъж с болезнена досада си помисли, че най-простото би
било да пропъди от балкона този странен разбойник, като произнесе само две
думи: “Обесете го!” Да изгони и конвоя, да се махне от колонадата, да влезе в
двореца, да нареди да затъмнят стаята, да се просне върху ложето си, да
заповяда да му донесат студена вода, с жален глас да повика кучето Банга, да
му се оплаче от хемикранията. И мисълта за отрова изведнъж съблазнително се
мярна в болната глава на прокуратора...” (с. 19-20, 22-23).
Изглежда това е всичко; всичко, което човек, дори с положението на
петия прокуратор на Юдея, може да направи със собствени сили – да приеме в
безмълвно примирение непоправимото в ущърбността си битие, такова каквото
то е. Щом си избрал веднъж живота, трябва да се опиташ да направиш поносим
“вечния възврат” на страданието. Дали това е пределът или в дилемата “живот –
смърт” има още една възможност – радикалният отказ от бъдеще. Да отречем
смисъла на битието, да отхвърлим неговите абсурди – това не би ли ни спестило
страданията? Защо трябва да приемем, че човешката история придобива
рационален смисъл само като реализация на “принципа на надеждата” (Е. Блох)?
Още повече, смъртта може да бъде както нежелана, така и желана именно
защото живият няма опит за нея. Едва ли би звучал нелогично един избор в
полза на смъртта ако в крайна сметка тя резюмира живота. Струва ли си тогава
той да бъде изобщо живян? Между тези два полюса редят собствените си
фабрикации авторите на секуларизирани есхатологии, почитателите на
политическия месианизъм – сиреч утопистите – подменили фундаменталния
проблем за смисъла с вариации на социални проекти било като средство да
скрият духа си в топлите пазви на утопията от жестоките конфликти с
действителността; било да осъдят тази нелицеприятна действителност от
позициите на “дължимото”; или да инициират порив за преодоляване на
дистанцията, превръщайки по този начин утопиите в имагинативен компонент на
социалното.
183