Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

прорицател” 73 . Смятайки (както и Апулей), че злите “демони” са именно човешки
души, той приписва на техните въжделения фанатичните изстъпления и жертви,
“неразумни и диви” за зрялото културно съзнание 74 .
И тъй, в последните четири века от античността синкретичните
въздействия на близкоизточните религиозни комплекси, на тяхната митична и
мистериозна атмосфера придават на философските равносметки патината на
натурфилософската наивност. Те вливат в тази късна рефлексия “първичен”
ентусиазъм и заразяват “непосредствената” връзка с божествения свят. Но
еклектичните митологични напластявания самите принадлежат на разсъдъчния и
зрял елинизъм. В крайна сметка те спомагат окончателната моделна визия да
стане още по-отчетлива и разгърната. Основното участие на източните
митологически влияния (халдейски, зороастрийски и египетски, гностични или
манихейски) съвсем не се свежда до плъзгане по повърхността на изконната
антична образност. В тяхната симбиоза с античността се прояснява
окончателният смисъл на цикличното моделиране и органично възниква
епилогът на античността. Така, “халдейската” литература, в частност,
“Халдейските оракули” на жреца Юлиан (самите написани под явно въздействие
на средния платонизъм) стимулират неоплатоническата битийна диалектика. Със
своите представи за душата и демонологията, сотериологията и учението за
теургията те допринасят за спиритуалистичните напрежения в тази залезна
картина. В частност, както показват материалите на Мишел Тардю, “халдейската”
триадична диалектика на битието, представите за света като йерархията на
огъня и диадната картина (на подлунната хюлетичност), се вплитат в
неоплатоническите и гностични синтези, губейки своя астрален детерминизъм 75 .
Митологичните отражения, бистрейки логосното и символното културно
огледало, също търсят възможности да надникнат отвъд него и да разчупят
“битийните” окови. Надеждата на спасението в теургията расте започвайки от
Нумений, мислил сходно с Оракулите (frg. 7) за вината на човешкото незнание
на Първия Бог, подплатява идеите на Порфирий и Ямвлих, а през следващия век
вдъхновява прочита на Хиерокъл и Марциан Капела (lib. ІІ De nupciis Mercurii et
Philologiae) и прозренията на Прокл и Дамаский 76 .
Тези инварианти на културното профаниране, за които не престава да
мисли цялата античност, имат пряка връзка с нейната история. Тъй че в крайна
сметка в античното светоусещане битийните “апокалипсиси” преразказват
моделните преходи, показвайки например принципите на строгия патриархат
(Загрей), зрелия патриархат (Дионис ІІ) и късния патриархат (Иакх). Последната
митологична ипостаса е особено интересна, понеже тя е предобраз на
моделната рекапитулация въобще, а затова е и най-“апокалиптична”. В Иакх се
20