Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

Затова тук можем да говорим за една функция на способността за въображение
“упражнявана наистина не независимо от разсъдъка, но все пак преди едно
пълно концептуализиране на нагледа” (6, 138).
Тук му е мястото да кажем няколко думи за разликата между първото и
второто издание на Критиката на чистия разум в главата за
“Трансценденталната дедукция на чистите разсъдъчни понятия” именно с оглед
на ролята на способността за въображение. Както е известно точно тази глава
претърпява пълна редакция от страна на Кант във второто издание на
Критиката, като заедно с това голям брой от дискусиите относно това кой от
двата текста е за предпочитане са свързани именно с функциите на
трансценденталната способност за въображение. Маргбургските неокантианци, а
с тях и голяма част от изследователите на Кант категорично застават изцяло зад
втория преработен вариант на Дедукцията с оглед на неговата по-голяма
прецизност и по-ясен аргументативен ход, при което обаче се чуват и силни
гласове, защитаващи текста на първото издание на Критиката, като например
този на Шопенхауер, а в по-ново време на Хайдегер. Последният изхожда
именно от концепцията, че във второто издание е пренебрегната именно
централната роля на способността за въображение, която според него е не
просто в това тя да бъде опосредстващото звено между сетивността и
разсъдъка, нито просто трета познавателна способност наред с тях, а общия
техен “корен” (Wurzel), от който те двете в качеството си на “стволове“ (Stämme)
израстват (вж 8, 153 сл.). Наистина една подобна концепция не може да бъде
приета като историко-философски коректна, най-малкото, защото Хайдегер
недооценява Кантовото категорично противопоставяне между сетивност и
разсъдък, между рецептивност и спонтанност, при което Кант дори е склонен да
придава на формите на последния (т.е. на категориите) априорен смисъл по
отношение на всеки наглед на крайно-разумно същество изобщо, а не само
такъв по отношение на нашия, сетивен наглед в пространството и времето.
Всъщност именно това рязко разграничение между рецептивността на сетивата и
спонтанността на разсъдъка, което стои в основата на Кантовия
трансцендентализъм, води до това кьонигсбергският философ в крайна сметка
да причисли действията на продуктивната способност за въображение
(притежаващи именно характера на продуктивност, спонтанност) към тези на
разсъдъка. Ето защо във второто издание на Критиката “способността за
въображение” като че ли присъства само номинално, назоваваща само
определени действия на разсъдъка: “Под името трансцендентална синтеза на
способността за въображение разсъдъкът упражнява онова действие
[определянето на многообразното] върху пасивния субект” (1, 201). В този
смисъл в чисто теоретичен план би могло да се предположи, че тя не може да
170