Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

разказват за растящата на тласъци хюлетичност на живота. Видяни
културологично “вековете” обаче отново показват класическата схема на
моделното профаниране, аналог на процеса, разгърнат в Хезиодовата и
последващите Теогонии и продължен от философско-теологичните концепции на
древната Академия и до реставраторските усилия на неоплатонизма.
Съвършено справедливо това отбелязва Дюма-Рьонгоа: “С всяко следващо
бедствие човечеството малко повече затъва в историята, далеч от изначалната
митична ера” 56 . Важно е, че в самия митологичен проект на културното бъдеще
се разграничават синкретични форми на моделирането, които бележат началото
му, и социално прояснените, които ги унаследяват 57 . Цикличната рамка на
интерпретацията тук позволява този културен модел да се опише като
самоунищожаващ се, но забулва неговата перспектива и не дава да се види как
самото профаниране историзира света, издига моделната вертикала и подготвя
нови принципи на структуриране. Да се обърнем към античния културологичен
наглед, разказващ за своята структура и съдба чрез космологичните аналогии.
Битийната рамка, за която Ксенофан споменава: “Космосите са безкрайни по
число, но неразличимо сходни” 58 позволява на друг философ-основоположник да
твърди, “че небето и земята, и боговете и хората, са свързани в едно цяло с
общността, дружбата, благодеянието, целомъдрието и справедливостта, и тъкмо
за това, приятелю мой, те наричат целия този видим свят “космос” (ред), а не
“акосмия” 59 . Онтологичното разгръщане на този универсум, следването на
неговите етапи и равнища има своите строги антропни паралели, а с това издава
своя подтекст – развоят на моделните инварианти. Да речем, писмото на
Псевдо-Хераклит изтъква: “Щом аз зная природата на космоса, то зная и
природата на човека”, на което откликва другото му послание: ”Понеже светът е
общата за всички страна, в която законът е не надпис, а бог” 60 , той не може да се
престъпи. Представени в своето ставане законите на културното битие се
онагледяват с “исторически” случващи се унищожителни катаклизми. Например у
Нон един такъв пореден “апокалипсис” възниква от светкавица, хвърлена от Зевс
в титани 61 , а другият катаклизъм избухва в битката на втория Дионис с гиганти,
т.е. на късен етап от теогоничното развитие 62 . Подобна смяна на етапи – на
водения от божественото начало, и на обезбожения ред, който е предоставен на
себе си, у Платон добива вид на “правилния” и “объркания” кръговрат, водещ към
упадък 63 . Това, разбира се, не означава отказа от общата моделна интуиция.
Както го коментира платоникът Север, светът е сътворен дотолкова, доколкото е
въвлечен в този цикъл, обаче в абсолютния смисъл той е несътворен 64 .
Античната традиция описва неизбежния ред на въплътяването, при който
онтологичните принципи слизат в своето инобитие (или представя логиката на
моделното профаниране), чрез няколко паралела. Движението на сакралните
18