Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

вземане предвид положението и правото на другия. Лицето на другия, неговото
присъствие срещу мен, е вече апел към моето внимание, към моята грижа. Всеки
мой жест, дума, действие, цялото ми поведение е неизбежно отговор на
обръщението на другите към мен. Дори когато мълчаливо и безразлично /без да
правя разлика/ ги подминавам, това е също отговор – отговорът на
равнодушието.
Вменяването на отговорността като неизбежност на отговора, дори
когато обръщаме гръб на другия, според Левинас, е Божият пръст в нашата участ
на човешки същества. От отговорността като отговор няма как да избягаме,
колкото и много усилия да полагаме в тази насока. Този апел от страна на
другия, този призив към моето съучастие предпоставя решимостта на свободата,
където изборът на самия себе си не е само грижата за “моето си”, а откритост и
внимание към другостта на другия, а също благородство и щедрост по
отношение на него. Ето кога човек е наистина силен, и както се казва, е морално,
по човешки силен, т.е. добър. Това не е силата на тирана, която се упражнява
като принуда над другите в страха за “моето си” и поради своята страхливост е
готова да убива. Свободата е начинът, по който избирам да отговоря на другия -
самото му присъствие като друг вече командва моето автономно вземане на
решения. Този тип хетерономия, обаче, се различава коренно от командата на
тирана, която също идва отвън; заповедта на насилника не е нито отговор, нито
обръщение към другия, а цели манипулирането и оперирането с него като с
обект или инструмент.
Както в тази сравнително ранна статия Свобода и командване
/публикувана за първи път през 1953 г./, така и в своите капитални съчинения
Тоталност и безкрайност (1961) и Другояче от битието или отвъд
същността (1974), Левинас изтъква, че най-фундаменталното човешко
отношение не е рефлексията на Аза над самия себе си, както настоява цялата
екзистенциална философия и цялата ранномодерна философия, а отношението
към другите, в сърцевината на което е отношението лице-в-лице, където единият
не с-хваща другия, а е негова под-крепа; ако другият е значим, то неговата
значимост обуславя значението на всяко нещо в нашето съжителство един с
друг. Истината за съвместния ни живот не е в борбата, а в съобразяването с
другостта на другия, дори в подпомагането му. Господството над сетивната ни
природа, наричана често животинска, която с векове от една страна е отричана,
а от друга е подмолно оправдавана от разума, се изразява в контрола над
самолюбието, което не желае да държи сметка за онези десет или много повече
заповеди, които изискват зачитане, уважение към другия в неговата другост.
Според Левинас изглежда в крайна сметка всички те са сводими до или изводими
от една единствена команда – “не убивай!”. Това е заповед, която ни командва,
156