Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

организираното общество? Според Левинас, социалното взаимодействие не
бива да се интерпретира като противопоставяне на една свобода срещу друга,
на един индивид срещу друг, на една общност срещу друга, на една воля срещу
друга, където другостта се схваща в перспективата на омразата и враждата, а
другият е препятствие, дивак, конкурент, вражеска сила с оръжие, насочено
срещу мен. Другият е демонизиран, когато е схванат като препятствието, с което
ми предстои да се справя, като дивака, когото трябва да променя според
цивилизационния си стандарт, като конкурента, когото да надвия, като врага,
когото да победя – волята да се властва надарява фигурата на другия
изключително с отрицателно значение. В системата на съвременното общество
се смята, че то е неутрализирано чрез редица мерки, препятстващи войната и
фокусирани върху “правото на всеки”: не просто се признава свободата на
другия, макар и формално, а тя се гарантира чрез институциите и процедурите,
чрез държавното и правовото устройство, чрез реда, в който не се допуска
злоупотребата, корупцията и произволното упражняване на власт. Левинас
вижда главната опасност днес в обезличаването на индивидите в рамките на
държавните служби, договорните отношения, формалните постановления и
мерки, отнасящи се като че ли до всеки един и същевременно до никой. Хората
не могат да бъдат мотивирани да действат отговорно в името на абстракции,
изтъркани максими и неадекватни закони, които им изглеждат безсмислени.
Анонимният агент в социалното взаимодействие не поема лична отговорност,
така че не е личностно ангажиран – по-скоро се чувства безотговорен. А за
Левинас, когато свободата не е предшествана от отговорността и
ангажираността, няма как да не се превърне в произвол – произволът на
узурпатора и на тиранина.
Хайдегер и Левинас имат две радикално различни предложения
относно пътя към преодоляването на анонимността. За Хайдегер, ако човек не
иска да бъде безличие, трябва сам да избира начина си на идентификация с
това, което той признава за смислено и важно; оттук нататък то се приема като
“свое”, а отношението към него не се ръководи просто и единствено от
общоприетите схеми и норми, а от грижата за него. За Левинас обаче свободата
не е нещо, което ми принадлежи, нито пък нещо, което се завоюва; тя е по-скоро
нещо, което другият инвестира в мен, очаквайки моя избор и моето решение.
Културата е именно това не-безразличие към другия; тя е съобразяването с него.
Самата справедливост, която уж гарантира правото на всеки, е може би вече
фалшива, или в най-добрия случай формална, ако не е вдъхновявана и
постоянно коригирана от доброто. Истината за нашето съществуване като
човешки същества не започва и не свършва с отстояването на “себе си”, на
“моето право”, на онова, което признавам за свое; тя предполага внимание и
155