Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

Абсолютната голота на лицето, абсолютната беззащитност на лицето,
без покривало, облекло или маска, е това, което се съпротивлява на моята власт
върху него, на моето насилие, и се противопоставя по абсолютен начин, което е
и противопоставянето само по себе си. Съществото, което срещам, се изразява
и ми казва «не» чрез самия си израз. Това «не» не е просто формално, но не е
«не»-то на враждебната сила или заплаха; то е невъзможността да убиеш този,
който присъства в лицето; то е възможността да се срещнем с едно същество
благодарение на забраната. Лицето е фактът, че едно същество ни засяга не в
индикатив, а в императив и така е извън всякакви категории.
Метафизическото отношение – отношението с външното – е възможно
само като етическо отношение. Ако възможността да убиеш някого е
действителна невъзможност, ако другостта на другия е само съпротива на
силата, неговата другост не би била по-външна за мен, отколкото природата,
която се съпротивлява на моята енергия, но чиято съпротива аз мога да
пресметна със средствата на разума; съпротивата не би била по-външна от
света на възприятията, който в крайна сметка е конституиран от мен. Етическата
невъзможност да убиваш е съпротива спрямо мен, но съпротива, която не е
насилие, а разбираема съпротива.
Светлината, присъща на изразяването, която влиза във
взаимоотношение с мен чрез говоренето, тази абсолютност на нещото само по
себе си, откриваща невъзможността на убийството, не принадлежи нито на реда
на разкриване на формите, нито на реда на ирационалните контакти. Тя е
рационална с рационалност, предхождаща всяко конституиране. Именно
изразяването е начин да се освобождава, да идва към нас, но без да извлича
значението си от нас, без да бъде работа на нашата свобода. Ако лицето не е
познаваемо, така е не защото то няма значение; то е непознаваемо, защото
неговото взаимоотношение с нас не се отнася до неговата конституция (да
използваме термина на Хусерл) и предшества всичко, което е придаване на
значение. Този смисъл, тази пълнота на значението, предшестващо всяко
задаване на значение, но което все пак е взаимоотношение създадено чрез
разбирането, т.е. ненасилственото отношение, описва самата структура на
създаденото битие.
Азът може да бъде воден без насилие към реда на институциите и към
съгласувания дискурс, защото съществата имат значение преди Азът да е
конституирал рационалния свят заедно с тях. Творението е фактът, че
понятността ме предшества, което е тъкмо обратното на понятието за
захвърленост. Това не е теологична теза. Ние достигаме до идеята за
сътворението с помощта на преживяването с лицето.
150