Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

Този начин на съществуване, който разчупва формата, явяваща се
негово проявление, е неговият съвсем конкретно поглед, неговата цел. Няма
най-напред разчупване и тогава – поглед; да разчупиш собствената си форма
означава именно да гледаш; очите са абсолютно оголени. Лицето има значение
не поради отношенията, в които то се намира, а само по себе си. Това е изразът
му. Лицето е представяне на самото себе си, личното присъствие. Лицето не е
изложено, нито крие своята същност. Отвъд и над разкриването и
наподобяването, характерни за формите, лицето е израз, съществуването на
една субстанция, нещото само по себе си.
Съществуването не се състои в представянето на един знак пред
съзерцаващото съзнание, което го интерпретира, връщайки се към означеното.
Това, което то изразява не е точно одушевяващата означеното мисъл, доколкото
и означеното друго присъства в тази мисъл. Изразът представя това, което е
съобщено и този, който го съобщава – те заедно са в израза. Но това не
означава, че изразът ни осигурява знание за другия. Изразът не говори за някого;
не е информация за едно съсъществуване; не апелира към нагласа, допълваща
познанието. Изразът приканва някой да говори на някого. Най-директната
нагласа към някой не е знанието, което другият има за него, а е социалната
размяна с него.
Съществото, което се представя в израза, вече ни ангажира в
общуване, обвързва ни да влезем в общение с него. Формалната структура на
присъствието на единия за другия не може да бъде представена като просто
мултиплициране; тя е субординация, апел от единия към другия. Битието, което
е присъстващо, господства - то разчупва видимостта си; то е събеседник.
Съществата, които представят себе си един на друг, се подреждат един спрямо
друг. Тази субординация конституира първото събитие на едно транзитивно
отношение между свободите и в този формален смисъл - отношението на
командване. Едното същество командва другото, но не защото обхваща някакво
цяло в система, или пък защото вече упражнява тирания.
Тук именно, изразът се различава от знаците и символите, които чрез
своите разкрития в разказите внушават мистериозност и скритост. Изразът е не
по-малко директен, а по-директен от интуицията; той е архетипът на директното
отношение. Истинската «феноменология» на ноумена се осъществява в израза.
Срещата с лицето не е само факт, принадлежащ на антропологията. Тя е
отношението с това, което е. Може би единствено човекът е субстанция и
следователно - лице.
Можем да изясним по-друг начин изначалността на срещата с лицето и
структурата на командата – командата, предхождаща институцията, която тази
среща артикулира.
149