Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

Лицето, обликът, е фактът, че реалността ми се съпротивлява,
противопоставя ми се, обаче, не в своите проявления, а както е сама по себе си,
противопоставя ми се онтологически. Тя е това, което ми оказва съпротива чрез
своята противопоставеност, а не това, което ми е противопоставено, защото ми
се съпротивлява. И по-точно това противопоставяне не се разкрива, атакувайки
моята свобода; то е противопоставяне, съществуващо преди моята свобода и
задействащо я. Лицето не е това, на което аз се противопоставям, а това, което
ми е противопоставено. Това е противопоставянето, вписано в неговото
собствено битие и присъствието му пред мен. Противопоставянето не следва от
някаква моя интервенция; лицето ми се противопоставя, обръщайки се към мен.
Насилието е начин на действие, когато към всяко същество и всяка
свобода се подхожда непряко. Насилието е изненадващо хващане на някого, т.е.
хващането му в момента на отсъствие, чрез хващането на това, което, собствено
казано, не е самият той. Отношенията с нещата, господството над предметите,
начинът да съществуваш над тях, се заключава в това, че никога не подхождаме
към тях индивидуално. Индивидуалността на нещо, самостоятелността му, това,
което го определя и изглежда сякаш, че съществува именно поради него, е
постижимо в действителност единствено като се тръгва от общото,
универсалното, идеите и закона. Човек схваща нещо чрез понятието му.
Насилието, като директно прилагане на сила към някого, фактически му
отрича всякаква индивидуалност като я взема за елемент от своите сметки и
отделен случай на понятието.
Начинът, представящ сетивната реалност чрез общото, което я лишава
от собствено значение извън отношенията й с всички други елементи на
представата; този начин на присъствие в представата за света, можем да
наречем форма на действителността. Реалността, подчинена на тиранията е
безформeна реалност. Тя винаги отсъства при отношенията на действащия с
нея. Тя е присъствието на Третия, на третото лице, скрито от това, което го
представя. Откровението или откриването /в съгласие с терминологията на
нашето време/ ни дава една феноменална реалност, тоест подчинена на нас,
дадена ни във винителен падеж, като нещо вече поместено в категория.
Нейната индивидуалност е вече облечена в обобщението й. Коректно би било да
кажем заедно с Хегел, че в света на познанието и действието нищо не е строго
индивидуално. Самостойността е вече в една система на отношения.
Но директното отношение с някого не е отношение с независимо
същество, което срещаме в нашия опит, а е определено и ситуирано от нас.
Това, което контактува с нас, е битие, което не е просто открито, а разсъблечено
от своята форма, от категориите, оголено същество, неопределена субстанция,
разчупващо своята форма и присъстващо лично.
148