ÐзвеÑÑÐ¸Ñ - Ñом VI - Ðинно-геоложки ÑнивеÑÑиÑÐµÑ "Св. Ðван РилÑки"
ÐзвеÑÑÐ¸Ñ - Ñом VI - Ðинно-геоложки ÑнивеÑÑиÑÐµÑ "Св. Ðван РилÑки" ÐзвеÑÑÐ¸Ñ - Ñом VI - Ðинно-геоложки ÑнивеÑÑиÑÐµÑ "Св. Ðван РилÑки"
рационален ред, където вече свободата не се признава. Днешната свобода не се разпознава в мерките-гаранции, които тя е взела срещу собственото си пропадане. Завещанието, съставено съзнателно, не може да се обвързва вече със завещателя, който е надживял собственото си завещание. Меркитегаранции, които свободата е взела срещу собственото си пропадане, тя вече преживява като нова тирания. Разбира се, може да се каже, че тази съпротива на волята е неразумна по отношение на собствените си вече остарели, станали над-лични решения. Възможността за такова противоречие на волята със самата себе си, или поточно на нявгашната воля със сегашната, на писания закон с моята свобода, е очевидно признание за безразсъдство; но вероятно чисто и просто волята не може да се идентифицира с реда на безликия разум. Индивидуалното действие на свободата, когато тя е взела решение в полза на безличния разум, не произтича от безличния разум. Никой не иска да кара другия да приема безличния разум на писания текст, макар и извън тиранията, защото чрез убеждението вече се предполага, че безличният разум предварително е приет. Съвсем в началото на Държавата, преди да е започнало каквото и да било, се пита: притежавате ли силата да убедите хората, които не желаят да слушат? Има обаче, някаква необходимост на убеждението в подкрепа на съгласувания разговор. Може би именно тази убеденост предшестваща разума, прави съгласувания разговор и безличния разум човешки. Преди да се поставят в лоното на безличния разум, не трябва ли различните свободи да могат да се изслушват свободно и едва оттук нататък резултатите от това изслушване и разбиране да се положат в лоното на този разум? Съществува ли слово, предаващо от свобода на свобода, от индивид на индивид, волята за това, което се нарича съгласуван дискурс? Безличният дискурс не предполага ли дискурса на ситуацията лице-в-лице? Другояче казано, няма ли вече от една воля към друга връзка на командване без тирания, която все още не е подчинение на безличен закон, но е неизбежно условие за учредяването на такъв закон? С други думи, институционализирането на един разумен закон, като условие за свободата, не предполага ли вече една възможност за директно разбиране между отделните същества преди институционализиране на този закон? Идеята за разговор преди дискурса, за отношение на отделния индивид към отделния индивид преди институционализирането на безличен закон, този опит да се въведе някой в нашия разговор без това въвеждане да е насилствено, Платон също допуска в момента, когато Тразимах отказва да участва в разговора, или във всеки случай отказва да говори, но се съгласява да прави поне знаци “да” и “не” с глава, докато накрая е въвлечен в обсъждането от 146
Сократ. И Сократ радостно отбелязва, че Тразимах не се отзовава само с “да” и “не” на това, което той казва. Сега искаме да опишем именно ситуацията, която е условието за командване от страна на държавата, а тя на свой ред е условието за свободата. За да направим това, нека се върнем към анализа на тираничното или насилственото действие. Насилственото действие не се състои във встъпването в отношение с Другия; то се осъществява така, сякаш действащият е сам. Насилственото действие, което изглежда като директно действие, като непосредствено действие, в действителност трябва да се разглежда като действие, което не докосва индивидуалността на този, който получава въздействието, като действие, което не докосва неговата субстанция. Действието върху нещата, трудът, се заключава в намирането на приложната точка, където някакъв обект, благодарение на общите закони, до които неговата индивидуалност е сведена изцяло, подчинява волята на работещия. Трудът не намира, нито пък търси, нeщо особено в обекта. Насилието над свободното същество, в най-общ смисъл, е войната. Разбира се, войната не се различава от труда единствено с по-голямата сложност на силите, приложени към материята, по непредвидимия характер на тези сили и на тяхната формула, а по новата нагласа на действащия към своя противник. Нима не се признава свободата на противника? Признава се, но тази свобода е смятана за животинска. Тя е свободата на дивака, Тя е безлична: тя не ми е дадена чрез лице, което е тоталната съпротива, без да бъде сила, а ми е дадена в моя страх и в моята смелост, която превъзхожда страха. Смелостта не е нагласа при срещата с другия, а нагласата по отношение на мен самия. Свободата, с която аз се боря, не ме приближава до другия, защото аз се хвърлям сляпо срещу него. Войната не е сблъсък на две субстанции, тя не е сблъсък на две намерения, а опит на един човек да господства над друг, изненадвайки го, из засада. Войната е засада. Тя е хващане субстанцията на другия, на неговата сила и независимост, но тръгвайки от неговата слабост. Войната е търсене на Ахилесовата пета; тя е посрещане на другия/противника с логистична пресметливост, подобно на инженер, измерващ усилието, необходимо за разбиване масата на врага. Другият е превърнат в маса. Именно това описва отношението на войната и по това я приближава до насилието на труда. Казано с други думи, това, което характеризира насилственото действие, което характеризира тиранията, е фактът, че не се гледа в лицето този, към който се прилага действието. Ще го кажем по-точно: фактът, че не се открива лицето, че се гледа на другото свободно същество като на сила, че се разглежда другият като дивак, че другият се отъждествява с неговата мощ. 147
- Page 93 and 94: право участието на
- Page 95 and 96: плащане на такса, т.
- Page 97 and 98: Бележки 1. Всъщност
- Page 99 and 100: II. ОБУЧЕНИЕ ИЗСЛЕДВ
- Page 101 and 102: 1. Очертаване на осн
- Page 103 and 104: краткост отделните
- Page 105 and 106: Вторият важен акце
- Page 107 and 108: обучението по хума
- Page 109 and 110: справянето на преп
- Page 111 and 112: Преподава необходи
- Page 113 and 114: Брой МГУ’03 МГУ’04 А
- Page 115 and 116: съревнованието с н
- Page 117 and 118: Дисциплина Хорариу
- Page 119 and 120: оптималния начин з
- Page 121 and 122: МГУ’03 Форма на оце
- Page 123 and 124: полза на необходим
- Page 125 and 126: на философски и соц
- Page 127 and 128: “История на филосо
- Page 129 and 130: Засега в образоват
- Page 131 and 132: МЕТОДИЧЕСКИ ОСОБЕН
- Page 133 and 134: мин., с пауза за акт
- Page 135 and 136: Ден / Натоварване/ В
- Page 137 and 138: ЗА РАЗЛИКАТА МЕЖДУ
- Page 139 and 140: трансцендентална с
- Page 141 and 142: III. ИЗВОРИ СВОБОДАТ
- Page 143: Човешката свобода
- Page 147 and 148: Този начин на същес
- Page 149 and 150: Да бъдеш в отношени
- Page 151 and 152: СВОБОДАТА: МОЯТА И
- Page 153 and 154: организираното общ
- Page 155 and 156: но по съвсем различ
- Page 157 and 158: основание на тази с
- Page 159 and 160: приятност. То, така
- Page 161 and 162: на човека, едно съз
- Page 163 and 164: V. ЮБИЛЕЙ 280 години о
- Page 165 and 166: “образът” (Bild) не е
- Page 167 and 168: сляпа, макар и необ
- Page 169 and 170: бъде квалифицирана
- Page 171 and 172: представлява “сам
- Page 173 and 174: 5. Robinson, H., Anschauung und Man
- Page 175 and 176: служат за априорни
- Page 177 and 178: Кант нарича изкуст
- Page 179 and 180: специфичност. И два
- Page 181 and 182: обговарянията на б
- Page 183 and 184: “невидяната слава
- Page 185 and 186: противоречие между
- Page 187 and 188: наслаждението и на
рационален ред, където вече свободата не се признава. Днешната свобода не се<br />
разпознава в мерките-гаранции, които тя е взела срещу собственото си<br />
пропадане. Завещанието, съставено съзнателно, не може да се обвързва вече<br />
със завещателя, който е надживял собственото си завещание. Меркитегаранции,<br />
които свободата е взела срещу собственото си пропадане, тя вече<br />
преживява като нова тирания.<br />
Разбира се, може да се каже, че тази съпротива на волята е неразумна<br />
по отношение на собствените си вече остарели, станали над-лични решения.<br />
Възможността за такова противоречие на волята със самата себе си, или поточно<br />
на нявгашната воля със сегашната, на писания закон с моята свобода, е<br />
очевидно признание за безразсъдство; но вероятно чисто и просто волята не<br />
може да се идентифицира с реда на безликия разум.<br />
Индивидуалното действие на свободата, когато тя е взела решение в<br />
полза на безличния разум, не произтича от безличния разум. Никой не иска да<br />
кара другия да приема безличния разум на писания текст, макар и извън<br />
тиранията, защото чрез убеждението вече се предполага, че безличният разум<br />
предварително е приет.<br />
Съвсем в началото на Държавата, преди да е започнало каквото и да<br />
било, се пита: притежавате ли силата да убедите хората, които не желаят да<br />
слушат? Има обаче, някаква необходимост на убеждението в подкрепа на<br />
съгласувания разговор. Може би именно тази убеденост предшестваща разума,<br />
прави съгласувания разговор и безличния разум човешки. Преди да се поставят<br />
в лоното на безличния разум, не трябва ли различните свободи да могат да се<br />
изслушват свободно и едва оттук нататък резултатите от това изслушване и<br />
разбиране да се положат в лоното на този разум? Съществува ли слово,<br />
предаващо от свобода на свобода, от индивид на индивид, волята за това, което<br />
се нарича съгласуван дискурс? Безличният дискурс не предполага ли дискурса<br />
на ситуацията лице-в-лице? Другояче казано, няма ли вече от една воля към<br />
друга връзка на командване без тирания, която все още не е подчинение на<br />
безличен закон, но е неизбежно условие за учредяването на такъв закон? С<br />
други думи, институционализирането на един разумен закон, като условие за<br />
свободата, не предполага ли вече една възможност за директно разбиране<br />
между отделните същества преди институционализиране на този закон?<br />
Идеята за разговор преди дискурса, за отношение на отделния индивид<br />
към отделния индивид преди институционализирането на безличен закон, този<br />
опит да се въведе някой в нашия разговор без това въвеждане да е насилствено,<br />
Платон също допуска в момента, когато Тразимах отказва да участва в<br />
разговора, или във всеки случай отказва да говори, но се съгласява да прави<br />
поне знаци “да” и “не” с глава, докато накрая е въвлечен в обсъждането от<br />
146
Change language