Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

Човешката свобода не е героична. Чрез заплашване, чрез мъчение, може да
бъде сломена абсолютната съпротива на свободата, дори свободата на
мисленето. Тогава чуждият ред вече не вади очите, защото се приема като нещо
разбиращо се от само себе си, идващо отвътре като нещо свое, а това прави
свободата смешна.
Властта на тирана е толкова голяма, нейната ефикасност е така
тотална, че в крайна сметка тя е нулева - тази тирания оперира само върху
материята, открита за насилието. Субстанцията, сграбчена от тирана, е само
субстанция, но не и личност с лице. Срещу него не стои никой. Тиранът никога не
командва, никога не действа – той винаги е сам.
И все пак, остава свободна способността да се предвижда собственото
пропадане и способността да се вземат мерки, за да се предпазим. Свободата
се състои в учредяването отвъд себе си на разумен ред – да поверим
разумността на писането, да прибегнем към институцията. В своя страх от
тиранията свободата прибягва до институцията, до ангажимента на свободата в
името на свободата – до държавата.
Свободата, като подчинение на закона, държи сметка за
универсалността на нормата, а също и на некорумпираността на външното
съществуване на закона, където тя намира убежище от субективното пропадане
и подслон от чувството. Главната работа на свободата е да гарантира себе си, а
тя може да бъде гарантирана само чрез учредяване на свят, в който изпитанията
на тиранията ще бъдат спестени.
Да си припомним Кефал, в началото на Държавата, който вижда в
богатството възможността да не се действа несправедливо: той търси начин да
бъде свободен извън себе си.
Да се промисли и да се осъществи човешки ред - значи да се учреди
справедлива държава, която да предпоставя възможността за преодоляване на
препятствията, заплашващи свободата. Това е единственото средство да се
предпазим от тиранията. Напразно осмиват прекомерната заетост с това, да
нормализираме нашите привилегировани случаи; да проявяваме грижа като
собственици - това е единствената възможност да не се абдикира.
Ето и нашият извод дотук: да се наложи командване над свободното
същество (точно едно външно спрямо него командване, а не само един
рационален закон или категоричен императив без защита срещу тиранията), чрез
едно външно законодателство, писан закон, снабдяващ ни със сила срещу
тиранията, като вид политика, в която командването е условие за свободата.
Но командването на писания закон, на безличния институционализиран
разум, въпреки своя произход в свободната воля, намира по отношение на нея
някаква отново и отново подновяваща се чуждост. Институцията се подчинява на
145