Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

Но нещата не са така прости. Свободата на мислене, сведена до
самата себе си, свободата да се мисли, която не е нищо друго, освен свобода
само да се мисли, е сама по себе си съзнание за тиранията. Наред с
командването на водача-философ съществува и командване от страна на
тирана, на който свободата на мисълта се съпротивлява, знаейки, че е жертва на
насилие. Дали при такива обстоятелства тиранията е истинското действие, а
тиранът - единственото свободно същество?
Тази възможност и безпокойството, предизвикано от нея, определят
една голяма тема в античната философия и по-точно в Платоновата философия.
Утвърждавайки изцяло действието като връзка на човек с човека, понеже
действието отправя апел към разума в човека, философията на Платон, като че
ли е обсебена от заплахата на тиранията.
Така е, защото свободната мисъл не е само съзнание за тиранията,
упражнявана върху животинската ни природа; тя не е просто наблюдател на тази
бедна животинска природа, задействаща се от страха и любовта; разумът не
само признава животинската ни природа, а сякаш отвътре е инфектиран от нея.
Заплахата от тирана не просто се разпознава от разума - тя предизвиква бунта
на разума, макар че е парадоксално да се казва: разбунтуваният разум.
Деспотизмът на сетивата определя източника на тиранията. Този неразбираем
съюз между разумната и животинската природа – единство, което не знае за
разликата помежду им – прави автономията смешна.
Ала властта на тиранията върху разума, която Платон не игнорира,
отива много по-далеч отколкото той понякога отчита. Осъденият на смърт Сократ
е свободен. Това е една красива смърт. Неговото тяло се вцепенява постепенно,
като вцепенението започва отдолу. Това е несправедлива смърт, но е красива.
Неговото мислене остава отказ до последния му миг. Той запазва своите
приятели - те не се отричат от него. Но ние знаем, че възможностите на
тиранията са много по-големи. Тя разполага с безкрайни ресурси – любовта и
парите, мъченията и глада, мълчанието и реториката. Тя може да изтръгне от
тиранизираната душа самата й способност да бъде ударена или способността й
да се подчинява на командата.
Истинската хетерономия започва там, където подчинението престава
да бъде подчиняващо се съзнание и става склонност. Върховното насилие е в
тази висша наслада. Да имаш робска душа означава, че не е възможно да бъдеш
ударен или командван. Любовта към господаря изпълва душата до такава
степен, че тя не може вече да се дистанцира. Страхът изпълва душата така, че
човек вече не вижда или по-точно вижда само, тръгвайки от страха.
Създаването на робска душа е не само едно мъчително преживяване за
съвременния човек; то може да се превърне в отказ от човешката свобода.
144