Известия - том VI - Минно-геоложки университет "Св. Иван Рилски"

Трябва да се каже, че гибелта на света за късната античност е не
просто тема. Тя се вписва в самия й усет. Това е нейното трайно настроение.
Опасността от апокалиптичното унищожение и мисълта за зла воля, способна да
погуби битието, се чувстват в късните парафрази на класически сюжети.
Например у Емилий Блосий Драконций (един от поетите на “Ноновата” школа)
има образи с привични, знакови имена. Но съвсем не класично греховната
съблазън на Елена (подобна на Ева) и сатанизмът на Медея погубват народи и
заплашват устоите на всемира. Кощунственото сърце на Медея подчинява
боговете и терзае Юпитер, разклаща елементи, звезди и земи (с. 137-140) 51 .
Самите му трагедии сякаш изживяват катастрофа, разпадайки се на зловещи
епизоди, на пълни с кървав ужас фрагменти. Културното опустошение лъха в
този рядко натуралистичен симулакрум. Както забелязва В. Н. Ярхо, античният
мит у Драконций се дехуманизира, в него изчезва помен за нравствена колизия 52 .
Митът се превръща в измамната си видимост.
Тези примери красноречиво потвърждават миграцията на
митологичните образи и сюжети, описващи края на битието. Те прехождат в два
коренно различни моделни контекста. Както видяхме, тези повествования или са
твърде сходни, или генетично преплетени. Преливането им от митемата за
цикличността на битието в митемата на историческия организъм е толкова
очевидно, че за доказването надали е нужно да се търсят особени случаи на
допиране и прерастване на културните модели. Примерите с адаптацията на
монистичния светоглед от елинистическото възприятие, подтикнато от
еврейската диаспора (както е с живелите в Александрия Филоновци – поета и
философа) 53 доказват само частен случай.
Но още остава непрояснено, в какъв смисъл можем да говорим за тези
вездесъщи наративи като за “митология” - или тъй да тълкуваме само някаква
тяхна част. Отговорът на въпроса ще ни помогне за разберем, как именно тези
представи за края на света участват в моделирането на културата. Съвпадат ли
те, поне в перспектива, с идеята за културния завършек и дали го подготвят по
някакъв начин? Защото контекстуалните съвпадения с идеите на други култури
могат да бъдат и външни.
Както митологията е наратив, кодифициращ културните модели, така и
митологиите за “края на света” установяват техните граници на съществуване.
Именно в тази съотнесеност със съдбата на културните парадигми, а не толкова
в миграцията на образи и сюжети трябва да се търсят сходства и разлики между
митологиите на културния завършек. Зависимостта от общия моделен контекст
позволява тези картини да се припознават или като всецяло зависими от
“космологичните” условия на описанието, или като по-откровено обещаващи
собствено културна промяна. Именно тези значения, а не устойчивата образност
16