в Австрия Българите

България вмалки стъпкиКристина Оперман-Димов – графичендизайнер, специалист по връзки собществеността, майка на пет деца,живее и работи във ВиенаСв. Евдокия, изрисувана от Васил ДимовMosaik Hl. Evdokia, gemalt von Wasil DimowТЕКСТ и СНИМКИКристина Оперман-ДимовПРЕВОД Елица КараеневаПродължение от бр. 21Три седмици пътувах сама през цялаБългария, без да владея добре езика. Пътешествиетоми беше замислено катосближаване с прадедите ми, със земята,с културата и не на последно място сманталитета на тази страна. Баща ми,който живя в Австрия от 1942 г., си останачужденец както за страната, така и засемейството си. Сега, много години следнеговата смърт, се почувствах достатъчносвободна, за да науча нещо повече за родинатаму.Пристигнала вече в София и добре подготвеназа условията на жилищния ред вБългария, тръгнах да търся супермаркет,както бях свикнала във Виена. Търсенетоми се оказа напразно, но пък за хубаво, защотов противен случай нямаше да имамвъзможността да разговарям с българипрез първите дни на престоя си.Намерих само малки магазинчета. Такивамагазини няма при нас! Разнообразието отхранителни продукти в тях ме изуми. Открихвсичко, което търсих! Комуникациятапротичаше с мимики, жестикулации,рисунки, с малко български, английскии немски език. Тъй като трябваше да сиготвя сама, накупих основните хранителнипродукти: хляб, мляко, сирене, масло,захар, сливи, луканка. Бях много доволна.За по-нататъшното ми пътешествие солтаи захарта бяха само товар, затова направихмармалад от сливите и захарта, а солта яподарих.Като начало заедно с Катя – братовчедками, потърсих роднинския гроб на Католическитегробища в София. Гробът бешеобрасъл със здравец – растението, носещоспоред българите щастие. Надгробнатаплоча беше изчезнала преди много години,а имената вече не се разчитаха. Почистихмевсичко според силите си и запалихмесвещи. Едно женско куче с осем малкикутрета се зададе през храстите. Как ми сеискаше да си взема едно!Катя е една от многото всеотдайни българскибаби – истински стълб на българскотообщество. Пристигнала с автобусаот Стара Загора, настанена в детската стаяв малкото жилище на сина си, тя е винагиготова да помогне при отглежданетона внучето си и животът на младото семействобез нея е вече немислим. Хилядитакива баби дават възможност на младитеродители да работят и с това някога дадостигнат по-висок жизнен стандарт.Исках колкото се може по-скоро да отидадо катедралата „Св. Александър Невски“.Знаех, че дядо ми, художникът ВасилДимов (1878–1941) 1 , е изрисувал няколкофрески там. Кои точно, исках да разберасега. Димитър, студент по изкуства, с коготосе запознах още във Виена, ме придружавашеи ми превеждаше. Прекарахменяколко часа в работната стаичка наотеца в катедралата. Той изкара голямачерна книга от 1905–1912 г., в която единот главните майстори усърдно беше категоризиралработите на художниците. Отдядо бяха изрисувани шест медальона внадписите над арките, на 7 м височина,едва различаващи се в тъмното, и един голямстенопис на горния етаж на църквата(„Св. Злата Мъгленска и св. Ирина“). Тазичаст на църквата, за съжаление, не е отвореназа посещения. Обхвана ме топло, интимночувство да се разхождам из църкватаи да знам, че скъпият ми дядо е рисувалтук преди почти 100 години. Но особеносе зарадвах на мозайката на св. Евдокиянад лявата странична порта на църквата,на забележително място, която също е отнего. Почувствах се много горда.Недалеч от църквата се намира художественатаакадемия, където дядо мие основал библиотека. Малко по-късноимах уговорка с една жена – професор поистория на изкуството в Нов българскиуниверситет, която имаше много информацияза моя дядо и за разнообразните мудейности и беше възхитена от качествотона критиките му за изкуството. Дядо е билсъщо така по това време издател на списаниеза изкуство.През лятото на 1986 г. ние тримата –дядо ми Васил Димов, посмъртно, братми Васил Димов и аз, Кристина Оперман-Димов, имахме съвместна изложба в изложбенатакъща на бул. „Шипка“. Същатаизложба беше представена след това и вСтара Загора, рожденото място на дядоми.Всички, с които все още можех да разговарямза него, го описваха като добросърдечен,любезен, мил и всестранно развитчовек. Най-доброто описание, което някойможе да си пожелае.Как ми се иска да го познавах лично! 1Марин Добрев. Художниците наСтара Загора. Стара Загора, 2007.Следва продължение12 МЕМОАРИБългарите в Австрия • 6—7/2010